Подарък

Вземи.
Циганката се стъписа, дори не посегна.

Вземи, вземи. За детето.

Няма. Не искам.

Взимай, бе, момиче! Не са за теб! За Паунчо са!
Тя нерешително прибра банкнотата.

Чичо Христо ми забрани да ти взимам пари. Ако разбере…

Няма да разбере.

Ти си добър човек, бай Иване.
Иван Петров се засмя.

Едно време жените ми казваха, че съм хубав мъж. И през ум не им минаваше да ме наричат добър човек.

Много ли жени си имал?

Много – излъга Иван Петров. – Не им помня бройката. Но като тебе никоя не е била.
Софка май се изчерви в тъмното. Във всеки случай пак нищо не каза.
Отнякъде се появи Паунчо, увеси се на ръката й и захленчи:

Мамо… Мамо, ма… Мамо…
„Дали е видял всичко?“ зачуди се Иван Петров.

Аз скоро може пак да намина – рече неопределено той. – Да си нагледам собствеността. А и вкъщи не се стои. Тука е по-хладно.

Ела – кратко отвърна циганката. – Всеки ден съм на работа. В събота – до обяд. Ще те чакам.
Иван Петров се поколеба дали да не я целуне на раздяла, но се отказа. Смешно щеше да е да се държат като влюбени – той на неговите години, пък и тя с това дете… Може би следващия път. Може би още утре.
Понечи да излезе от сянката на липата, да ги изпрати поне с поглед, но сянка вече нямаше. Нямаше и жена с дете.
Беше паднала нощта.

АвторЕлена Алексиева
2022-07-12T11:32:31+00:00 јули 12th, 2022|Categories: оригинал, Проза, Литература, Блесок бр. 144|