А защо по-добре той не дойде? Аз съм възрастен човек, опасно е да се мотая в такава жега. Хайде, бягай и му кажи, че го чакам тук.
Момченцето обаче не помръдна.
Известно време двамата с Иван Петров се наблюдаваха в пълно мълчание, после Паунчо рече треперливо:
Чичо Христо каза да те заведа. Чичо Христо каза без тебе да не се връщам. Иначе ще ме бие.
Хубаво, щом е така… Ти само не плачи. На никого няма да дадем да те бие.
Паунчо обаче вече беше хукнал напред и за Иван Петров не остана нищо друго, освен да тръгне подире му.
Пред бараката, край една стара дървена макара от ония, на които навремето намотаваха кабелите за далекопроводите, се бяха разположили Христо гробаря и три циганки с яркооранжеви елечета. Двете бяха по-стари, а третата – съвсем млада.
Е, бай Иване, бива ли така? Да биеш целия път дотука, пък да не се обадиш!
Циганките се разшаваха, младата се усмихна срамежливо, и му направиха място. Иван Петров се настани между тях.
Импровизираната маса беше отрупана с храна – сладки, соленки, парчета баница и безброй пластмасови чашки с жито, строени като войници. В средата се мъдреше голяма картонена кутия червено вино. Денят очевидно бе изпратил не един покойник във вечния му път.
Кого поменуваме? – поинтересува се Иван Петров.
Не поменуваме, а празнуваме – засмя се гробарят. – За едного край, за другиго начало. Знаеш как е.
И му наля.
Хайде, за твое здраве! Добре си ни дошъл!
Звън на чаши не се чу, нали бяха пластмасови, но винцето им се услади.
Това са Дочка, Ценка и Софка – представи дамите гробарят. – Колежки от чистотата. А това е бай Иван, за него съм ви разправял.
Софка, младата, пак се поусмихна, вече не толкова срамежливо. Беше още момиче, хубава, очичките й играеха, мургавата й ръка разсеяно галеше момченцето, което тозчас се бе настанило в скута й.
А този юнак тука е Паунчо, но с него вече се знаете.
Като чу да го споменават, детето скочи пъргаво от коленете на майка си и изчезна зад бараката.
Ти деца имаш ли? – попита по-старата, май беше Дочка.
Имам – отвърна Иван Петров. – Ама са големи. И внучка имам даже. Никол. Малко по-малка е от Паунчо.
Това е хубаво – обади се другата. – Децата са хубаво нещо, дар от Бога. Да са ти живи и здрави.
Отново вдигнаха тост.
Иван Петров нямаше представа кое време е, не го и вълнуваше. Отдавна беше минало пладне. Когато виното в кутията свърши, гробарят измъкна онази бутилка, дето все си оставаше наполовина пълна, и сипа по чашите.
По-късно, колкото и да се напрягаше, Иван Петров така и не успя да си спомни какво им беше говорил. Помнеше само грубия, почти неприличен смях на гробаря и високите, възбудени женски гласове.
Най-много от всички се смееше Софка.
Откъм гробището повя ветрец. Двете възрастни циганки се надигнаха да си вървят.
А ти остани, остани – рече гробарят повелително на Иван Петров, когато и той понечи да стане. – Ето, и Софка ще постои. Рано ти е да тръгваш. Имам цяла бутилка, неначената.
Иван Петров искаше да отклони поканата, но погледът му падна върху момичето.
Видя му се още по-красива. Имаше нещо в нея – и той не можеше да каже какво. Напъна се, сети се разни стари вицове, наговори куп глупости, само и само да я слуша как се смее.
Малко преди здрачаване се вдигна и тя.
Трябва да си ходя – рече. – От Костинброд съм, ще изпусна рейса. И на детето му се доспа.
Не е вярно! – викна Паунчо някъде иззад бараката. – Не ми се спи! Кажи й бе, чичо Христо! Кажи й, че не ми се спи!
Гробарят обаче не каза нищо.
Аз ще ви изпратя – поизправи се и Иван Петров. За своя изненада стоеше здраво на краката си. – Ако позволявате, де.
Позволява тя, позволява – отвърна Христо вместо нея.
Младата циганка свали оранжевото елече и го натъпка в чантата си.
Тръгнаха.
След тях се помъкна момчето, още сърдито. От време на време го чуваха да хленчи:
Кажи им бе, чичо Христо! Кажи им!
Ризата на Иван Петров отдавна беше изсъхнала и сега празнично светеше под косите лъчи на залязващото слънце.
Бързаш ли много?
Софка поклати глава.
Ела тогава да те заведа на моето място. Много е хубаво, ще видиш. Най-хубавото в целите гробища.
Момичето послушно пое след него.
Земята беше топла и миришеше упоително. Иван Петров имаше чувството, че липата отново е цъфнала. По най-ниските клони, като фантастични плодове, висяха дрехите им и гробищният ветрец унесено ги полюляваше.
Положила глава на гърдите му, Софка дишаше дълбоко и равномерно, сякаш беше заспала.
Умори ли се? – Иван Петров я помилва по косата.
Малко.
Да бях с десет години по-млад, нямаше да те оставя да мигнеш цяла нощ.
Очакваше да се засмее, но тя не каза нищо.
Е, не беше чак толкова зле, нали? Все пак мога да ти бъда дядо.
Софка продължаваше да мълчи.
Освен това съм и пил. А и тази жега…
Циганката вдигна глава. В полумрака очите й блестяха, дали от радост или от нещо друго, Иван Петров не можа да прецени.
На мен ми хареса. Даже много – каза тя най-после.
Хайде, тръгвай, да не изпуснеш рейса. Къде ти е Паунчо, да не го изгубиш?
Няма, няма. Не е игла, че да се изгуби толкова лесно. Тука е някъде.
Софка стана и една по една взе да сваля дрехите си от липата. Иван Петров продължаваше да си лежи. Усещаше се напълно омаломощен, но не смееше да си признае. А и искаше да й се полюбува още малко. Едва когато беше напълно готова, започна да се облича и той.
У дома сигурно те чакат?
Чакат ме.
Да не те бие мъжът ти, че си закъсняла?
Няма. Той не е такъв.
Иван Петров закопча колана на панталона и извади от задния си джоб двайсет лева.