Иван Петров отпи и стисна зъби. Силна беше ракията, домашна. Кой знае какво имаше в нея и в чий казан беше вряла.
Не е лошо местенцето – забеляза. – Хич даже. Лятно време тука сигурно е голям рахат.
Мъжът вдигна рамене, отпи и той и протегна черна ръка.
Христо. Гробар.
Иван Петров я пое и по мъжки я стисна.
Иван Петров. Пенсионер.
Двамата поседяха така още някое време.
Имате ли много работа?
Имаме, що да нямаме – отвърна неопределено гробарят. – Хората си мрат, ние ги копаме. Кой както намери за добре.
Иван Петров не схвана последното, но си замълча.
Черният мъж се надигна.
Айде, че имам погребение. Ако искаш, да те изпратя донякъде, да не се изгубиш.
Няма нужда. Ще се оправя и сам.
Ти си знаеш.
Разделиха се при самотния багер. Иван Петров остана да си чисти калта от обувките с една клечка, подпрян на гъсеничната верига. Когато отново вдигна очи, гробарят беше изчезнал.
Две седмици по-късно го завари пак там, като че ли си бяха уговорили среща.
О, бай Иване! Добре дошъл!
На Иван Петров му стана неловко.
Аз просто така… Малко на разходка.
Няма лошо – засмя се Христо. – Имот е това, трябва да се наглежда.
Абе не знам имот ли е, не е ли… Ама като не ми се стои вкъщи.
А, имот си е, имот. Този е имотът на имотите. Каквото и да е имал приживе, човек без гроб е като куче без верига.
Иван Петров отново не разбра съвсем сравнението на гробаря, но му хареса. Трябва да беше нещо свързано с душата. Във всеки случай хубаво беше казано.
Този път сам намери липата. По-точно, надуши я. Тя тъкмо беше цъфнала и като застана под нея, стори му се, че над главата му жужи същински град. Цял народ от насекоми се трудеше неуморно из него. Само той, пенсионерът, си беше заработил законното право на безсрочна почивка.
„За вечни времена,“ хрумна му и сега тази идея изобщо не му се видя страшна. Напротив, дори му стана приятно.
Иван Петров се излегна под дървото и се загледа нагоре. Значи това щеше да вижда един ден, когато… Тоест, нямаше да го вижда, разбира се, но поне щеше да знае, че е там. И тоя упоителен аромат. И животът, който си кипеше и пет пари не даваше за него.
Той затвори очи и не след дълго заспа сред меката, гъста трева, безгрижно скръстил ръце под главата си.
Дойде август и децата заминаха на море. Жената на Иван Петров тръгна с тях, уж да бави внучето, та младите да имат повече време за себе си.
Колкото да им вгорчиш почивката – отбеляза той. – Като те знам как се караш със снахата…
Жена му се обиди и чак до отпътуването не му проговори.
Дъщерята изчезна на някакъв театрален фестивал.
Иван Петров остана сам.
Между пладне и среднощ температурата почти не се променяше, само дето слънцето не грееше, но пък денем прежуряше колкото за десет слънца. Човек нямаше как да се скрие, дори климатиците се задъхваха. Можеше единствено да избяга, стига да имаше къде.
На Иван Петров му беше добре сам. Не изпитваше нужда от компания. Тия десетина дни, в които неговите хора щяха да отсъстват, му бяха дар от небето. Въпреки това обаче не само жегата отвън, ами и отвътре нещо го притискаше. Няколко пъти си мери кръвното – беше идеално, като на космонавт. Не му се гледаше телевизия, не му се ядеше. След дългите безсънни нощи внимателно се изучаваше в огледалото и му се струваше, че от ден на ден все повече линее. Повтаряше си, че е заради горещината, но и сам не си вярваше.
Беше се уплашил. Не много, съвсем мъничко.
Една сутрин стана рано, избръсна се, облече чиста риза и поръча такси за гробищата.
Докато стигне до своето място, стана вир-вода. Макар да нямаше още девет, вече напичаше. Наоколо беше пусто, багерът също беше изчезнал и Иван Петров си го спомни с известна носталгия. Добър ориентир си беше, солиден. Сега там, където беше стоял, не личеше и следа. Не личеше и някой нещо да е правил с него, но на Иван Петров това съвсем не му влизаше в работата.
Настани се под липата, заслуша се. Тишина. Даже смътното бучене на движението отвъд оградата не го смущаваше. Над него се обади птица – плътно, призивно, после замлъкна. След малко се обади пак. Иван Петров не я знаеше каква е обаче му стана драго, че не е сам. По-точно сам си беше, но сред други живи същества. Не беше като да кисне по цял ден затворен в апартамента и да се чуди къде да се дене. А и тук другояче се дишаше. Въздухът беше сладък, нищо, че липовият цвят отдавна беше прецъфтял. Стана му по-леко. Развесели се. Реши да се разтъпче малко, но щом излезе от сянката на дървото, се отказа.
„Добре, че няма никого,“ помисли си той и след щателен оглед си избра едно местенце, където тревата като по чудо се беше запазила още свежа, изпружи се и подпря глава в основата на ствола. Ето че имаше напълно основателно оправдание, ако му се доще, да прекара тук целия ден. Не че някой щеше да му търси обяснение, но той обичаше да е подготвен, ей така, за всеки случай.
„След като съм имал глупостта да дойда чак дотук в това убийствено време – заразсъждава Иван Петров, – дваж по-голяма глупост би било да се помъкна обратно точно сега, когато жегата с всеки миг става все по-страшна и по-страшна. Не съм млад, трябва да си пазя здравето. Още повече, че хич не бях добре напоследък. Имах си хас да тръгна към къщи и насред път да ми стане нещо на сърцето!“ И предоволен от тази хем напълно разумна, хем майсторски извъртяна аргументация, той потъна в блажена и заслужена дрямка.
Разбуди го странното усещане за нечие присъствие. Замаян от съня, отвори очи и действително, на няколко крачки от него клечеше дребно голо циганче, само по червени шорти, и го гледаше изпитателно. Иван Петров доста се смути, но така хубаво се беше отпуснал, че нямаше сили да стане. Циганчето продължаваше да го зяпа без грам притеснение.
Кой си ти? – изрече с мъка Иван Петров и в последния момент потисна една широка прозявка.
Паун – отвърна циганчето сериозно.
И що щеш тука, Паунчо?
Чичо Христо каза да дойдеш.
Иван Петров най-после успя да се надигне, намести се криво-ляво и пак се облегна на дървото.
Съжалявам, момченце, но аз чичо ти Христо не го познавам.
Циганчето помисли, помисли и повтори:
Чичо Христо каза да дойдеш.
На Иван Петров внезапно му просветна.
Ама ти за Христо гробаря ли ми говориш?
Циганчето кимна с все същото сериозно изражение.