ПОНЯКОГА ОТНОВО ЗАЕДНО
Нося в себе си дни
с вече несъществуващи мебели
и светлина, която отдавна
е отминала земята.
Там обядвам с близките си,
подавам на майка ми солницата, не солта,
черния пипер исках, благодаря ти,
много си ми сипала, да махна малко,
няма нужда, добре е, татко, кога заминаваш,
не бързай, да почакаме баба ти, кога
заминаваш, първи ли ще заминеш?
Те са спокойни, правят
прости движения.
Танцуват вече изтанцуван танц
отново и отново.
И аз съм там, и аз танцувам.
И аз, и аз.
Не ме забравяйте.