И после всичко избухна. Обувките на бай Петър зачаткаха по паважа на „Пиротска“ като кавалерист- ки ботуши. Из целия квартал тръгна новината, че народът взел властта. Пустият му народ. И все пак, като казваме, че тръгна новината, нали това тръгва- не и обикаляне все ще да е имало някаква форма, плът, метод. По-късно стана много модно да се съ- бират спомени. Ти, другарю, помниш ли заранта на девети септември откъде научи светлата вест? Ами, заранта на девети септември аз си бех у дома, влизат дечурлигата и викат: народът взе властта. По радио- точката казали. То беше събота, аз затова си бех у дома. Събота беше, вярно, и затова спахме до късно. Обаче може ли тъкмо Емил Стрезов да се е успал, да е сънувал сладки сънища, докато го напече и събуди слънцето, а в това време такива важни, решителни събития да стават в града? Той, който все рано ста- ваше, тъкмо в най-важния ден да се успи! Така ли е било? Емил Стрезов, рано е да гадаем какво ще напишеш някога в своите мемоари, когато ще ходиш попрегърбен и с фин прашец от пърхот по рамене- те на подплатеното сако, а и не обещаваме, че ще ги прочетем. Нищо не обещаваме за подвързания том с твърди корици, защото отсега подозираме, че вътре ще послъгваш, а пък ти, при всичките си дос- тойнства, имаш тази слабост, че не умееш добре да лъжеш, така че защо да го четем? Дойде ли време, в което можеш с глас да кажеш истината, то ще е само защото никой вече няма да се интересува от нея, всички ще са забравили всичко и Ючбунар вече няма да го има. Но ако един ден някой седне да раз- каже честно за онези неща, то ще трябва разказът му да е противоречив и насечен, ще трябва да говори с много гласове, които казват различни неща и звучат по различен начин: нали няма два еднакви гласа, но няма и два еднакви мига, особено в дни като оне- зи, когато нерядко ни се струваше, че всяка сутрин животът започва наново и трябва пак тепърва да се учим как да ходим, как да ядем и да говорим. И за да запази честността си, този разказ ще трябва да се увива и извърта, да подтичва по прашните улици и да скача по покривите, както правехме ние, та дори понякога да се обръща срещу себе си. И ако ще раз- казът да е надарен със сто чифта очи – пъргав, чу- довищен паяк, изскочил от антични кошмари – пак много неща ще си останат догадки, защото знае ли човек как е било. Някои неща видяхме с очите си, други научихме, шушукайки по кьошетата, а трети отгатнахме, предположихме, измислихме – както щеш го наречи. По един или друг начин, будиш се една сутрин и светът е различен, защото през нощ- та някой го е сменил под носа ти. И ето, искаш да участваш: може, разбира се, тъкмо момче за нас, ще ти намерим роля. После ще има време да забравяш. Но там, в ядката на миналото, все ще има някакво начало: внезапен скок от кревата и нечий глас, който възмутено те перва през ухото: народът взе власт- та, а ти спиш!
Така че всичко неумолимо се връща в онази сеп- темврийска сутрин: ти като никога се успа, а навън вече грееше слънце. Слънчеви лъчи в твоя прозо- рец; слънчеви лъчи изтракаха като камъчета в твоя прозорец. Сядайки в леглото, младият мъж осъзна, че бяха действително камъчета. Така се викаха за среща ючбунарските младежи и девойки; така го ви- каше и Лиляна, преди да изчезне: шепа камъчета по стъклото. Той разтърка очи, стана, надвеси се през малкото прозорче и ахна. Това беше Лиляна, това наистина беше Лиляна! Сепнат от вълнение, Емил Стрезов се разкашля и хрип раздра гърдите му; на- сред бистрата радост в устата му, още сънена, скокна жилавата храчка на страха – както винаги, както все- ки път, щом усетеше онзи гъдел в гърдите и първия намек за свиването на коремните мускули. Кашляй, Емил Стрезов, кашляй – това го умеете във вашия род! Нали туберкулозата отнесе малката ти сестрич- ка, а после и майка ти, там в мизерното жълто-сиво градче в пролома. Кашляй, Емил Стрезов. Ритмично съска старият будилник, отвън – липите и под тях жълтият призрак; и съсъкът на будилника се впива като жълто жило в мозъка ти. Но днес се събуди пре- ди страха, днес нахлу слънцето и шепата камъчета в стъклото, и това беше Лиляна след всички тия месе- ци на трескаво отсъствие, и той беше буден. Ето как Лиляна – поне това бе името ѝ, преди да мине в нелегалност – напусна своето нощно обита- лище и отново се появи в деня на Емил Стрезов. Не пожела да каже къде е била в тези месеци, в които те двамата с Коста безмълвно се питаха дали ще я видят отново, или отдавна вече се е разпаднала на части: глава, отрязана от жандармеристите за 50 000 лева; крак, щръкнал като лоша шега в кратера от по- редната бомба.
Лиляна си дойде; но припряно се измъкна от прегръдките им и даже почти не се усмихна, а вся- какви въпроси къде е била и дали се чувства добре, отхвърли с гневно махване на помургавялата си ръка. Не било време за лиготии: народът, каза го за тре- ти път, взел властта, и най-сетне обясни с две думи какво означаваше това. През нощта слезли всички в София… Как кои всички – ами, танковата бригада, партизаните… К-к-каква танкова бригада бе, Лиле?! Уф, те минаха на наша страна, глупак такъв. Завзели министерствата, телефонната палата, полицията из- чезнала, нямало ги, всички се криели в миша дупка, регентите арестувани… Ами царчето, попита Емил Стрезов. Царчето, каза Лиляна, си играе с оловните войничета в стаята. Ти видя ли го, обади се Коста, и Лиляна съвсем се ядоса, не я интересувало никакво царче, повече нямало да има царе, нито пък оловни войници. Ама вие вярно ли не разбирате, буржоази- ята така ви е обработила, че вместо мозъци имате извара. Коста се обиди, каза, че не подобава на една к-к-комунистка да говори така и че те винаги ще бъ- дат там, където е народът. Щом е така, каза Лиляна, тръгвайте с мен. В съботната утрин Ючбунар още не бе научил, че народът е взел властта; но че нещо се мъти, това надушваха и кварталните песове. Един от тях с лю- бопитство проследи тримата младежи, които бързо тръгнаха по внезапно оглушалата трамвайна линия. Лиляна вървеше по средата, хванала подръка Емил Стрезов и Коста, едва ли не ги влачеше напред. Сил- но това момиче бе, цъкаше кварталът иззад жълте- никавите пердета. Погледи се стрелкаха към тях, но те не ги усещаха, още не. К-к-къде отиваме бе, Лиле, сепна се Коста, когато видя насреща сградата на кварталния полицейски участък, хвана девойката за ръката и я загледа умолително. Защо не можеше да обясни какво става, така както преди внимателно обясняваше за Маркс и за класовата борба, за произ- хода на семейството, за пролетарската революция и ренегата Кауцки? Но Лиляна само посочи участъка и те видяха, че за една нощ сградата се бе проме- нила. От балкона на втория етаж се вееше червено знаме, а пред входа вместо стражари обикаляха не- бръснати мъже в шаячни дрехи и с каскети на глави- те, придърпваха увесените на коланите им кобури и пушеха. Първата работа, каза Лиляна, е да се напра- ви народна милиция, за да спре всякакви опити за контрареволюция. И да пази реда, много ясно. Нали ви казах, че стражарите се изпокриха в миша дупка. Ама, добави тя, и размаха заканително пръст, където и да се сврели, ще ги измъкнем оттам. А ние мо- жем ли да се запишем в милицията, попита Коста. Много ясно, отвърна тя, не само че можете, ами се налага. Нали сте ремсисти. И ги поведе към входа на участъка. И от по-рано много хора в квартала подозираха, че Лиляна членува в ремса – така му викаха, иначе официално беше Работнически младежки съюз, ма- кар че какво официално можеше да има в него, щом властта го забрани още преди десет години, когато военните направиха преврата от деветнайсети май. Забранен или не, ремсът си действаше и за много момчета и момичета в Ючбунар се знаеше, че са вът- ре. Преди войната, пък и после, преди немците да нападнат Русия, ремсистите нищо особено не праве- ха. Организираха сбирки, журове, свиреха с китари и акордеони и младите ходеха при тях с удоволствие. Постепенно превзеха читалищата, изнасяха там раз- ни беседи, но внимаваха да не говорят пред всички за политика, само от време на време пускаха по някой ехиден лаф срещу поповете. И се биеха с легионе- рите. Легионерите също организираха сбирки, също изнасяха беседи, говореха за родолюбие и възпита- ние в изконните нравствени добродетели на бълга- рина, мечтаеха за единство в името на националния идеал, отричаха партиите, но повече от партиите мразеха ремсистите. Така че понякога събранието на тези или онези завършваше с по някоя пукната глава, а стражарите им гледаха сеира, и по тая точка, но единствено по нея, ние бяхме на едно мнение със стражарите. Така или иначе, след като Хитлер напад- на Сталин, ремсистите се скриха вдън земя. От вся- ка десета къща изчезна по един младеж. Ючбунарци научиха нова дума: нелегален. Повечето пак не бяха много наясно какво правят в нелегалността си тия надъхани дечурлига, които помнеха със забързана- та походка и опасния блясък в погледа.
The translation of this book was facilitate by a creative residency at the Sofia Literature and Translation House of Next Page Foundation, supported by “Translation in Motion” Project, funded by the Creative Europe Programme of the European Union and Traduki.