Кротките

Кротките

Коста заекваше на „к“ в началото на думата и през този септември безобидният му недъг отново се превърна в извор на неизчерпаемо смущение, защо- то отнемаше цялата горда романтика от изявленията му, че е комунист. Внезапната промяна, мигът, в кой- то народът взе властта, срина отведнъж упоритите му старания да избягва всякакви думи, започващи с проклетата буква. Иначе се беше научил да използ- ва синоними. За да може да ги подбира, говореше бавно и внимателно и ако не допуснеше грешка в подбора на думите си, звучеше като мъдър старец. Усъвършенстваше се постепенно. Но всички пом- нехме първия път, когато го направи. Колко ли време го беше обмислял? Отдавна беше, още в гимназията, в едно междучасие. Вече се бяхме събрали и само ви чакахме да излезете на двора, все последни излизах- те, натегачи такива, дълго си прибирахте тетрадките и разпитвахте учителя за Гьоте и Менделеев, а ние вече хвърчахме по стълбите и ако беше началото на месеца, се ръгахме с лакти пред будката за лимона- да. Някой извика: ето ги! И веднага ви връхлетяхме, тумба нахалници с хищни фуражки, ято свадливи врани, наобиколихме ви, тичахме в кръг, кълчехме се като маймуни и викахме: Коста, кажи кур, хайде де, К-к-коста, к-к-кажи к-к-кур. По-рано при тези нападения пелтекът цял почервеняваше и отказваше да произнесе обидната дума, а това нерядко му стру- ваше шамари и ритници, пък и ти го отнасяше по- край него, но този път, докато врещяхме К-к-коста, кажи кур, той вдигна тържествено ръка, изчака да утихне врявата и с ледено спокойствие отсече: хуй. Замръзнахме, толкова стреснати от провала на мъ- чението, че дори не налетяхме на мариз, още пове- че, че откъм входа надвисна сянката на разсилния. Повече никога не опитахме същата шега, нито пък измислихме друга.

Обаче нямаше достатъчно точен и достолепен синоним на думата к-к-комунист.

Емил Стрезов трябваше да е благодарен, че квар- талните банди така тормозеха Коста, защото иначе двамата едва ли щяха така да се сдружат, нищо че си бяха лика-прилика: чернокоси, смугли, уж сред- ни на ръст, но както вървяха приведени, изглеждаха дребни и свити. Шушукайки по кьошетата, кварта- лът бързо схвана подробностите около онова нена- дейно пристигане. Накратко, Емил Стрезов дойде от едно мърляво градче надолу по Искърското дефиле с подплашен поглед и с един-единствен кат шаяч- ни дрехи, зле ушити за без друго слабата му фигу- ра, така че гимназиалната униформа му дойде като манна небесна. В последната война Бай Петър се беше сражавал рамо до рамо с починалия му нас- коро баща, освен това имаше едно-единствено дете и затова се съгласи да прибере хлапака под покрива си, да му помогне да си стъпи на краката в големия град. Във всяка друга къща Емил Стрезов навярно щеше да преспива как да е в дюкяна, а в малкото си свободни часове да седи сам и навъсен, и дори нямаше да има чекмедже, в което да крие написани- те късно вечер стихове. (Стихове! От самото начало бяхме сигурни, че пишеш стихове; и каква веселба щеше да падне, ако се бяхме докопали до тях тога- ва!) Но тъй като Коста заекваше, нямаше приятели и беше ужасно притеснителен дори когато се намира- ше у дома сред собственото си семейство, творчест- вото на Емил Стрезов съвсем неочаквано получи в негово лице предана публика. Той го слушаше вни- мателно и хвалеше поезията му с несръчно прикрит възторг, а авторът, квартирант-приятел, почти брат, зарейваше поглед навън през прозореца. И в първи- те мигове премреженият от лесни рими поглед се блъскаше във вътрешния двор и семейната обущар- ска работилница, но по-нататък се виждаха сгради- те на гимназията, киното и шоколадената фабрика с нейната виненочервена фасада. Виждаха се хуба- во, защото всички околни къщи бяха ниски: къщи на общи работници и бежанци от войните, вдигнати за една нощ на безстопанствени парцели. Сред тях двуетажният дом на обущаря се открояваше като котва на сигурността и спокойствието. Бащата на Коста, бай Петър, беше кореняк, беше се родил в тази къща, която пък построил неговият баща, и той обущар, в забравените години, когато кварталът още си пробивал път през бостаните и мочурищата. И по мярата на квартала не беше беден, а за някои от нас беше истински богаташ – казваха, че там всяка сут- рин на масата има мляко, а в пазарни дни жена му се прибираше вкъщи с голямо парче месо. Обущарят изкарваше добри пари. Защото, колкото и беден да беше Ючбунар, все пак имахме нужда от обувки, а обувките се късаха и поправяха, късаха и поправяха, докато някоя вечер не се разпаднеха съвсем, пък и тогава здравите парчета кожа влизаха в употреба за направата на нов чифт. Бай Петър държеше в рабо- тилницата си и модели на баровски обувки и като нищо няколко пъти в сезона получаваше поръчка да изработи някой от тях. Ах, как му отпускахме края, паднеха ли пари! Купувахме си баровските обувки на бай Петър, купувахме си нови каскети, купувахме си папийонки и тиранти и се разхождахме наперени по „Пиротска“, събирахме се тайфата и ходехме на кино, минавахме изпънати като струни пред девичес- ката гимназия – първо по левия, после по десния тротоар – и черпехме момичетата по сладкарниците; а след това някои от обувките на бай Петър, изпъл- нили вече задачата си, се озоваваха оттатък моста в Коньовица, препродадени на тамошните тарикати.

AuthorAngel Igov
2021-11-10T17:18:45+00:00 March 31st, 2021|Categories: Prose, original, Literature, Blesok no. 136|0 Comments