усмихна, а усмивката й беше хубава, все още млада. – Жалко, че не съм била там да изгледам въпросния спектакъл. Трябва да е бил майсторски изигран, ако се съди по резултата.
Иван Петров издърпа скрития под салфетката документ, разгъна го пак и се вторачи в написаното.
Е?
Това са много пари – отбеляза глухо той след дълго мълчание.
Сега убеди ли се? – Иван Петров-младши трудно прикриваше триумфа в тона си, не се и опитваше.
Човек трябва да е ненормален, за да даде такива пари за два квадрата буренясал пущинак.
Дъщерята изхихика.
Лицето на Иван Петров-младши потъмня.
Няма да те наричам неблагодарен, понеже си ми баща и ти дължа уважение. Само ще те помоля още веднъж да помислиш внимателно. Хайде, подаръка настрана. Погледни го като инвестиция. Ами че ти няма да лежиш сам в този гроб, я. Един ден, живот и здраве, и мама ще дойде при тебе. След това кака, аз… – Той се спря навреме, преди и малката Никол да беше попаднала в списъка, после обобщи: – Никой не е вечен.
А, не – възрази дъщерята. – Без мен. Аз в масов гроб няма да легна. Предпочитам да ме кремират и да разпръснат праха ми.
И къде, ако не е тайна? Край езерото Комо може би? – заяде се брат й.
Все едно. Ако щат, да го изсипят в клозета, хич не ми пука.
Иван Петров слушаше поредната хаплива размяна между децата си и неволно си ги спомни като малки. Все същото, нищо не се беше променило. Във всеки случай изобщо не бяха порасли, камо ли да поумнеят. И кой беше виновен? Сигурно пак той, кой друг. Нали и без това излезе, че цялата държава тежи на съвестта му, какво оставаше за собствените му деца.
Вратата се отвори и на прага застана жена му. Настроението й беше неестествено приповдигнато.
Ку-ку! – засмя се тя и закачливо им се закани с пръст. – Какво сте се развикали такива! Ще събудите детето.
„Ти си куку,“ помисли си Иван Петров и се опита да си я представи като „прясна вдовица“, както я бе описала дъщерята. Беше по-млада от него, запазена, пък и се поддържаше. Понеже беше наддала малко с годините, лицето й беше гладко и в момента младежки сияеше под грижливо коафираната прическа. Нямаше да й се наложи да чака дълго. Като нищо щеше да я прилапа някой бодър дядка.
Какво стана, изяснихте ли се? – попита тя и без нужда взе да размества чиниите по масата. – Ама вие нищо не сте хапнали!
Иван Петров-младши я погледна изпод вежди и сви рамене. После кимна към баща си.
Изяснихме се – каза старият Иван Петров и въздъхна. – Хайде, булка, носи тортата, че виж кое време стана. И викни снахата, да идва вече. Няма да си я ядем сами, я.
Повече никой не спомена и дума за подаръка. Сигурно го обсъждаха помежду си – те обичаха да заговорничат, но Иван Петров гледаше да не ги забелязва. Не беше огорчен. Дори с разума си съзнаваше, че са постъпили правилно, далновидно. Сърдеше се по-скоро на себе си, че чувството за хумор му беше изневерило в най-неподходящия момент. А той се имаше за бог знае какъв майтапчия. Ама от друга страна и неговите бяха едни! Гроб ще му подаряват! Защо не направо ковчег!
Един ден обаче, от нямане какво да прави, реши все пак да навести новата си придобивка. Качи се на трамвая, който ходеше до гробищата, и след дълго пътешествие от сърцето на града до покрайнините, слезе на последната спирка заедно с две бабички и три циганки от чистотата.
Цяла вечност се лута Иван Петров из гробищния парк, докато открие своя гроб. Не стига, че на някои места табелките с номерата на парцелите бяха изтръгнати, ами и самата им поредност не беше както трябва. Тесните, разбити асфалтови алеи пък нерядко свършваха най-внезапно и не водеха никъде. Нямаше и кого да попита. Денят беше делничен и освен двете погребения, които бе срещнал в началото, Иван Петров не видя повече жива душа.
„Голяма инвестиция, няма що! – мислеше си ядно. – Все едно да си вложиш парите в бунище!“
Ожадня, огладня, краката му взеха да се подгъват. Чат-пат изваждаше общинския документ, за да свери поне номера на парцела, макар че вече му беше пределно ясно: такъв парцел нямаше. Мина католическото гробище, край което дремеше изоставен багер. Съвсем беше изгубил посоката, не беше сигурен нито как да се върне, нито накъде да продължи. Тръгна по следите, оставени от багера – все отнякъде трябва да беше дошъл. Там може би щеше да намери и хора. Но следите го отведоха единствено до висока, жилава, некосена трева, отвъд която – твърде далеч за оставащите му сили – се мержелееше оградата на гробището.
Иван Петров нагази в тревата, спря се нерешително и пак извади документа.
Изведнъж пред него, сякаш от нищото, изникна човек. Беше черен, брадясал и влачеше подире си права лопата.
Какво търсиш? – рече човекът и се подпря на лопатата.
Иван Петров се поколеба.
Едно гробно място. Ето тука… – и му подаде документа.
Човекът се взря безизразно в него. На Иван Петров му хрумна, че може пък и да не умееше да чете.
Няма такова – отсече мъжът след малко.
Как така няма?
Ами така. Това е от новия парцел, дето още не е влязъл в регулация.
Значи са ме излъгали.
Зависи. – Човекът му върна документа и замислено се поклати на лопатата си. – Ако е бърза работата, сиреч, имаш покойник за погребване, излъгали са те. Но ако не е, след някоя и друга година ще стане.
А, не е бърза, никак даже – облекчено отвърна Иван Петров. – То… как да ти кажа. Децата ми го подариха за рождения ден.
Човекът го погледна, цъкна с език и се изплю.
Като е така, ако искаш, да ти го покажа. Няма да е точно това мястото, ама горе-долу там ще е. Не е далеч.
Иван Петров тръгна след черния мъж.
Мъжът крачеше уверено през тревата, дявол знае как се ориентираше, огромните му гумени ботуши проправяха пътечка, по която Иван Петров ситнеше и едва го догонваше. По челото му изби пот, тънките му градски мокасини съвсем се изкаляха. Пред тях, насред пущинака, се извисяваше грамадна, буйно раззеленена липа. Мъжът с лопатата вървеше право към нея.
Ето тука някъде се пада.
Иван Петров се огледа.
Тая липа нали няма да я сечете?
Щом не искаш, няма. – Човекът се усмихна и в устата му лъснаха три изгнили зъба.
Двамата се отпуснаха под дървото, направо върху влажната земя. Мъжът затършува из сетрето си и измъкна бутилка ракия.
На, да си вземеш солука.