Подарък

Подарък

За шейсет и петия рожден ден на Иван Петров му подариха гроб.
Отначало той реши, че е някаква дебелашка шега. Вярно, че се имаше за голям веселяк и дори да го туреха сред изгладнели човекоядци на пустинен остров, пак щеше да се окаже душата на компанията, но тази работа с гроба все пак беше малко прекалена.

Вие какво тука… – промърмори той, докато наместваше очилата на носа си, та по-внимателно да прочете документа за безсрочно ползване, издаден от общинската служба „Гробищни паркове“.
Жена му понечи да каже нещо, но синът, Иван Петров-младши, й направи знак да мълчи. Дъщерята седеше на другия край на празничната трапеза, пушеше и наблюдаваше сцената със снизходително отвращение. Тя беше театрална критичка, пишеше злобни рецензии по вестниците и от нея всички много се страхуваха, или поне така й се струваше.

Аз съм професионална публика – обичаше да повтаря и се държеше точно като такава.
„Просто не водиш полов живот. Я да имаше до тебе един здрав мъж…,“ апострофираше я Иван Петров, но само наум, не смееше да си отвори устата. Върви после обяснявай, че каквото и да си казал, направил си го не за да обидиш, а от чиста родителска загриженост.
Майка й много се притесняваше за нея.
Погледът на Иван Петров се спря върху тържествения кръгъл печат на общинската служба, украсен с две кръстосани дъбови клонки и черен кръст по средата. Малко по-горе беше забелязал изписаната с изразителен курсив почти библейска формула „за вечни времена“.
Това му беше напълно достатъчно.
Иван Петров-младши напрегнато следеше дали баща му ще обърне внимание на сумата, срещу която му се гарантираха въпросните „вечни времена“, но той май я подмина. Жалко наистина, защото беше доста значителна, от което пък следваше, че направеният подарък е не просто скъп, ами направо луксозен.
В този момент пронизителен писък взриви потискащото мълчание и бе мигом последван от сърцераздирателен рев. Любимката на фамилията, невръстната златокъдра Никол, току-що се беше наакала.

Защо, бе, мило, защо не каза на мама, че имаш аки, като те питах одеве? – сгълча я нежно снахата и отново за всеки случай подуши детския памперс, при което чертите й сладостно се отпуснаха и тя неволно притвори очи.

Няма, баби, няма, чедо – скочи от мястото си жената на Иван Петров и като лъвица се спусна към внучето. – Ей сега баба ще го изчисти, нищо не е станало.
За част от секундата изглеждаше сякаш свекърва и снаха ще се счепкат в кърваво единоборство, дори Никол млъкна и любопитно се ококори. Жената на Иван Петров обаче с видимо усилие на волята се спря, пое си дълбоко дъх и изрече с равен джелатски тон:

Сто пъти съм ти казала да не й се караш така. Травмираш я. Какво искаш? Да почне да стиска, че да си увреди стомахчето и да се осакати за цял живот? Впрочем извинявай, че ти се меся. Ти си знаеш най-добре, нали си й майка.

Снахата не отвърна нищо. Само притисна момиченцето в обятията си и трите се отправиха към банята.
Дъщерята на Иван Петров флегматично се надигна от мястото си, разтвори широко прозореца и хвърли фаса си навън. Откъм задния двор на кооперацията долетяха гласове на

птици, две котки се сбиха шумно и кратко, после се разделиха със страховито фучене. Пролетният ветрец довя шепа прозирно бели листенца от цъфналата джанка и радостно ги пръсна по масата.

Затвори, че става течение – рече Иван Петров-младши. – Да не вземем да простудим рожденика.
Иван Петров погледна единия, след това и другия. Сгъна документа на четири и като не знаеше къде да го дене, мушна го под салфетката до чинията си.

Някой ще ми обясни ли най-сетне?
Дъщерята запали нова цигара и демонстративно пусна две синкави облачета от ноздрите си. Очевидно нямаше намерение да обяснява каквото и да било.

Ами това си е един вид застраховка за бъдещето – поде Иван Петров-младши. – В днешно време разумният човек просто е длъжен да се погрижи за тези неща. При това колкото по-рано, толкова по-добре. За да е спокоен.

Най-вече за спокойствието на близките си – вметна язвително дъщерята.

Значи вие смятате, че аз не съм разумен, така ли? Че като ставам на шейсет и пет, вече съм толкова остарял, та чак съм превъртял? И бързате да ме заровите. Да се погрижите за тези неща, както се изрази.

Знаех си аз, че ще реагираш така! – разгорещи се Иван Петров-младши. – Ама помисли само: колко души живеят в тоя град? Два милиона, че и отгоре. А имаш ли представа каква криза е с гробните места? Всеки ден умират хиляди. А гробни места няма. Общината не смогва, терените са ограничени. В частните гробища пък един гроб струва колкото апартамент в центъра.

Е, все някъде им се намира място – не съвсем уверено възрази Иван Петров.

Къде например?

Ми някъде, де да знам къде…

Ето за това говоря! – вече не нашега избухна Иван Петров-младши. – За загубеното ви поколение, дето цял живот е живяло с идеята, че непременно някой трябва да се погрижи за него! Някой трябва да ви подсигури, да ви изучи, да ви даде работа, да ви плаща пенсиите, а после и… Извинявай, ама това приключи! Свърши се! Край! Сега хората са оставени сами на себе си и така е справедливо. Неприятно е, трудно е, но е справедливо. И ако го бяхте проумели по-рано, нямаше да сме на тоя хал.
Дъщерята натисна фаса в пепелника с хладна ярост, сякаш беше хлебарка, и самотно изръкопляска.

Не разбирам това какво общо има…
Старият Иван Петров наистина не разбираше. Тая реч я беше слушал десетки пъти, и то не само от сина си. Обаче връзката между нея и плътната, официална хартия с воден знак и печат на документа, с който на практика ставаше законен собственик на чисто новичко гробно място, съвсем му се губеше.

Тате – отпочна пак Иван Петров-младши, но този път кротко, с любяща назидателност, – ти имаш ли представа през какви перипетии минахме, за да ти направим този подарък? Даваш ли си сметка, че за един простосмъртен гражданин на столицата е практически невъзможно да се сдобие с държавен гроб, освен ако не го е наследил от баба си? При това въпросният гражданин трябва да е, меко казано, състоятелен. Защото ако си мислиш, че единственият разход е кръглата сумичка, която фигурира в документа и която ти така и не погледна, дълбоко се лъжеш. Какво да кажем за директора на отдела за гробищно планиране и за подкупчето, което гушна, за да направи необходимите промени в регулационния план, та да се отвори местенце за още едно гробче? Ами за секретарката на шефа на общинската служба, дето трябваше някак тихомълком да му пробута за подпис променения гробищен план, така че хем да не се види промяната, хем да успеем навреме за рождения ти ден? Ами за деловодителката, която мама със сълзи на очи убеждаваше да сложи на нашата молба по-преден входящ номер, за да сварим да вземем новото място преди всички останали? Ех, тате, тате! Ако знаеше само какво ходене по мъките беше, какви връзки, какви нерви, какво душевно изхабяване за нещо толкова просто в тая наша проклета, до мозъка на костите си прогнила държава!

AuthorElena Aleksieva
2022-07-12T11:34:13+00:00 July 12th, 2022|Categories: Prose, original, Literature, Blesok no. 144|Comments Off on Подарък