Кротките

Кротките

В гъстата февруарска мъгла, наситена с ми- ризмата на въглища, млад мъж стоеше на моста до Ючбунарската баня, късаше страници от тетрадка- та, която държеше в ръка, и ги хвърляше в реката. Когато и последната страница бе отнесена от тече- нието, той сякаш се поколеба за миг, после с вне- запна решителност накъса корицата и също я метна в тъмната вода, в която на места проблясваха тън- ки листове лед. Без да погледне надолу, мъжът се обърна и бързо закрачи в посока към центъра. По това време на нощта нямаше други минувачи: ули- ците бяха снежни и пусти. Тук-там откъм дворовете в преките се разнасяше вял кучешки лай. Светлият дъх на електрическите лампи по „Пиротска“ не ус- пяваше да пробие мъглата и оставаше да виси около стълбовете като парцалив ореол. Стъпките на мъжа хрущяха в отъпкания сняг, почернял от сажди и сгур. Не срещна никого, но и да беше срещнал, неговите съкварталци навярно в първия момент нямаше да го различат.

Това беше ти.

Ние те познавахме, Емил Стрезов, цели месеци и години следяхме всяка твоя крачка; и макар да не те видяхме тогава на моста, дори в съня си знаехме, че си там. Улисани в своето бързо въртене, очните ни ябълки и през спуснатите клепачи забелязваха всичко: сивите дрипи на мъглата, изникналите в снега стъпки на самотния мъж. Виждахме, чувахме. Помнехме как се настани в квартала, как дойде от онова близко градче, толкова незначително, че не си струва да му споменаваме името, видяхме с очите си как от ошмулен гимназист стана непризнат поет, а после щедрата есен на четиресет и четвърта извед- нъж ти връчи в ръцете властта да решаваш човешки съдби. Майтапехме се, че един ден децата ни, като влязат в оня твой университет, дето така и не го за- върши, все ще попадат на някое твое стихотворение из дебелите антологии, ще зачитат и ще си викат: е, не е лошо. А ние ще им викаме: Емил Стрезов ли, че той живееше отсреща едно време. Да знаеш ка- къв шамар му отвъртях веднъж. А той? – ще попитат децата. Какво той. Той не беше като нас хаймана. Какъв беше? Какъв… Любимец на лелите. Беше уч- тивият квартирант на бай Петър, който все бързаше насам-натам, до оная есен с книги под мишница, а след това с пистолет на колана, но винаги намира- ше време да поздрави и да подхвърли една-две думи за големите дела, дето ставаха, и още по-големите, които предстояха. Но ако някой от нас се бе разми- нал с теб онази нощ, сигурно би забелязал, че има нещо странно в походката ти, в погледа, в ненадейно вдълбаните в челото бръчки, с които изглеждаш въз- мъжал и гневен; и дори на свой ред би сбърчил чело, докато се чуди дали не се е припознал и дали този забързан младеж е същият човек, който стръвно и с пламнала на лицето усмивка обикаляше софийските улици в началото на септември.

Емил Стрезов живееше в квартала отдавна и дори истинските кореняци почти го бяхме приели за свой. Когато дойде, беше нищо и никакъв хлапак – цъфна изотникъде в една прашна лятна сутрин на прага на обущаря бай Петър, който огледа критично съдрани- те му обувки, потупа го по рамото и го вкара у дома си. Прибрал го, шушукаха по кьошетата, да живее със собствения му син, с единствения му син, пелте- ка. С влака, шушукаха по кьошетата, с влака дошъл някъде от север. Бащата умрял, шушукаха по кьоше- тата, майката – и тя болна, тук щял да живее и да помага в дюкяна. Не обърнахме много внимание, но изведнъж дойде есента и ви видяхме с пелтека в дво- ра на гимназията – двама зайци в униформи. Бяхте на една възраст и се движехте все заедно, крачехте по наскоро застланата с паваж главна улица, дрехите ви отесняваха пред очите ни, бяхте все по-жадни за живот и уж все по-отракани, а май всъщност все по- стреснати от шарената вихрушка на града, особено в онези тайнствени предели отвъд границите на квар- тала, където се рееха красивите и богатите.

Всички живеехме на улицата. Дори и ти, във времето, когато не учеше и не работеше. В Ючбу- нар беше така. А после дойде последната есен и вече всичко изглеждаше незначително пред онова, което ставаше на улицата. Всички стояхме по цял ден навън, объркани физиономии плуваха в меката светлина на залеза, поздравявахме се като в сън, ти минаваше с онази червена лента и с пистолета на ко- лана, лъскав и черен като скъп шоколад, но макар да носеше червена лента и пистолет, също като нас още не можеше да схванеш собственото си участие във всичко наоколо, знаеше, че си част от него, но не ти беше ясно как точно, сякаш една част от мозъка ти постоянно изпреварваше друга. Беше див и горещ септември, в крайградските овощни градини плодо- вете се пръскаха с взрив и натрупаният сок прониз- ваше на струя маранята; а ти обикаляше разрушени- ята, разнежено гледаше смазаните от бомбардиров- ките сгради, охолството, превърнато в непотребен камънак, безредно разхвърляните останки с тайн- ствен произход – навярно пиана, холни гарнитури, бюфети – гледаше всичко това и усещаше събрана в юмрука си безкрайната възможност. Разбира се, че Коста беше до теб. Двамата кръстосвахте центъра на града и ненаситно попивахте с очи опустошение- то. Някогашната улица „Търговска“ с нейните гриж- ливо подредени витрини беше срината със земята; само тук-там стърчаха нащърбени колони, килнати стрехи, гладно зинали стени без прозорци. Коста те хващаше за ръката и говореше развълнувано. Тук, казваше той, върху тия развалини, върху тия к-к-ка- мънаци ние с тебе ще построим бъдещето на к-к-ко- мунизма. На следващия ъгъл спирахте да се полю- бувате на останките от някоя адвокатска кантора. Ти прегръщаше приятеля си и казваше съвсем същите думи, само че без да заекваш.

AuthorAngel Igov
2021-04-03T19:29:55+00:00 March 31st, 2021|Categories: Prose, original, Literature, Blesok no. 136|0 Comments